Заглавие: Вселената на езика. Диалози с професор Стефана Димитрова
Автор: Стефана Димитрова, Енчо Тилев, Тенчо Дерекювлиев
Година на издаване: 2022
Място на издаване: Пловдив
Издателство: „Макрос“
Страници: 366 с.
ISBN: 978-954-561-563-4
Анотация: „Вселената на езика“ е лингвистична книга. Тя съдържа серия от Диалози с доктора на филологическите науки проф. Стефана Димитрова по различни теми от сферата на теоретичното езикознание, като в преобладаващата част това са въпроси от общотеоретичната лингвистика, а някои имат подчертано интердисциплинарна същност.
В книгата са включени също така концептуално избрани изследователски текстове на проф. Стефана Димитрова и разширена библиография на нейните научни изследвания. Избраните текстове са от монографиите „Исключения в русском языке“, „Текст и подтекст. Наблюдения над пресупозициите в руския дискурс“. В линията на приложената селекция влизат също студията „Актуализация предложения и ее зависимость от представления говорящего о степени осведомленности адресата (на материале русского языка)“, публикувана в международната поредица „Новое в зарубежной лингвистике“, „Втори семантичен план“, представена пред научната общност на Славистичния конгрес през 1998 г. и въвеждаща в лингвистиката породилия значителен интерес сред изследователите едноименен термин, „Дериватологични правила и семантични закони“, където е показано, че между дериватологичните правила в езика и семантичните закони има сложна многопластова връзка.
Направеният в този текст синтез отразява основни тезиси есенции от серията диалози. В този смисъл текстът е напълно различен от познатия формат на резюмето, но това е и изначалният замисъл, за да може избраната част от Диалозите да бъде достъпна до възможно повече читатели чрез превода на английски език.
В Диалозите Стефана Димитрова разкрива, че Хипотезата на Сапир и Уорф, лингвистичният релативизъм, конституиран на моделите за изграждане на изказите в естествените езици, стои в основата на всичко, което знае за човешкия език. Тази тема е обвързана с прагматиката, пресупозитивната база на речта и дисипативния характер на езиковите системи – другите три главни сфери, имащи водеща роля в концентрацията на научните ѝ търсения. Като лингвист се оформя в световноизвестната школа на В. А. Звегинцев, към която безрезервно принадлежи. Основната част от научните ѝ текстове е свързана с езиковата относителност и прагматиката, тангира към американската антропологична лингвистика, към менталистките направления в нея, без обаче това да противоречи на звегинцевското в лингвистичния ѝ мироглед. Именно В. А. Звегинцев, лингвист теоретик по призвание и по убеждения, изгражда моста между американския ментализъм и ментализма в славяноезичните страни.
За Стефана Димитрова лингвистиката е най-дисциплинираната и най-добре теоретично организираната измежду хуманитарните науки, която извежда най-строги закони, правила и микроправила, работи с най-мощни корпуси от наблюдаван материал и е в контакт с всички науки за човека. Лингвистиката търси в езиковия репертоар зависимости, които може да бъдат формално изразени, а обекта си члени на равнища. Езикът е сложно, многопластово и многоизмерно явление. Неговата природа подсказва възможността да бъде наблюдаван от много страни в зависимост от поставената изследователска цел. Той допуска използването на различни подходи и методики, изисква комплексно, холистично изследване. Затова вече е приеман не само за обект на лингвистиката, но и на всички други науки за човека. Данните от езика насочват към изясняване на вътрешния, невидимия, строеж на езиковата архитектоника и към разграничаване на понятията система и структура.
Стефана Димитрова е убедена, че все още не съществува всеобхватна изследователска лингвистична парадигма. Новите школи се подхранват винаги от по-старите както с приемане на някои техни тези и постановки, така и с оспорване на всичко, което на един по-късен етап изглежда недоказуемо или несъстоятелно. Засилва се приемствеността и сътрудничеството между отделните науки, а това стои в основата на синергетиката, довела до революция в наукознанието, включително и в лингвистиката, чиято история е възможна не само хронологикоописателно, но и на по-високо теоретично равнище. С проследяване на различните изследователски парадигми, на надграждането, на взаиморазположението им през определени исторически епохи, на връзката с методиките на другите науки за човека. Смяната на парадигмите е вид еволюция със спираловиден характер, тъй като новите парадигми би трябвало да бъдат по-съвършени от предишните, но да не отричат направеното преди собствената си поява.
За ефективността на лингвистичното Ст. Димитрова смята, че най-важното условие е добрата теоретична подготовка и готовността на изследователя в най-неочаквания и непредвиден момент да се откаже от предварителните си убеждения и винаги да помни – нещата имат и друга страна. Лингвистичната теоретична работа изисква адекватно наблюдение, адекватно описание и адекватно обяснение, като адекватното обяснение се постига най-трудно, тъй като очевидното в езиците много често поражда заблуди.
„Вселената на езика“ насочва читателя към една обща черта, свързваща тематично американското и руското езикознание: това е интересът към безкрайното разнообразие от езици в тези две части на света и почти едновременното пренасяне на вниманието от езиковата реалност към говорещата личност. Говорещият е центърът на основната координатна система на прагматиката – облигаторната триада аз – тук – сега, конструктор на всяко речево съобщение, на контекста, и се движи в рамките на тази триада, без която езиците не могат да бъдат достатъчно информативни и да осигуряват пълноценността на комуникативните процеси.
Пренасочването на съвременната лингвистика от езика към неговия носител превръща във водещ модела „от значението към формата“, детайлизиран от А. В. Бондарко и обогатен с теорията на функционално-семантичните категории. Стефана Димитрова, тълкувайки въпроса за понятийните категории, отбелязва, че идеята за тях е свързана с всички менталистки подходи към езика, а Йесперсен е от първите, които установяват посоката на езиковите съобщения. Те се създават „от горе надолу“ – появява се логическият конструкт, и след това езиковата реализация, конструирането им – „от долу нагоре“. Мисълта диктува какво да кажем и как да го кажем. В съзнанието на човека се изгражда съдържателна структура и се селектират езиковите средства, в които тя да бъде облечена. Двата процеса не протичат едновременно, а последователно, макар и с мълниеносна бързина, която създава на самия говорещ илюзията за тяхната нечленимост. Говорим за различен вектор и обща прагматична цел.
Ролята на контекста е ключова – изречението, основна единица на езика и речта, винаги е контекстуално включено, а извън контекста има лексикално запълнена схема (псевдоизречение). Синтаксисът се оказва енигмата на граматиката, функционализаторът на езиковите форми, класифицирани от морфологията, като тя без синтаксиса и без семантична обосновка няма голяма обяснителна сила. Границата между семантично подплатената морфология и синтаксиса е твърде лабилна, в този аспект е и тезисът, че обръщението категорично принадлежи към изреченските части, а и какво друго може да има в изречението, освен негови части. Темата е споделена в епистоларен контакт с Дуайт Болинджър, който подкрепя съмненията на Стефана Димитрова за доминацията на морфологичната типология на езиците.
Диктатът на морфологията е характерен за цялата световна лингвистика. Порождение е на дълго приеманата за безусловна истина заблуда, че думата е основна лингвистична единица. Вокативът никак не е извънсистемен падеж и падежът не следва да се тълкува като морфологична категория – всички категории са релевантни в рамките на изречението.
Категориалната система на езика отразява не само действителността, но и интерпретаторските възможности на човешкия мозък. Сега разбирането на граматика се разширява. Понятието включва всичко, свързано с организацията на езиковата система. Това тълкуване е главно под влияние на американското езикознание.
Граматичните категории са най-висшите абстракции, имат антропоцентричен генезис, в ролята на граматикализатор са говорещите. Въпросът за граматичното значение е отворен и вероятно ще остане от вечните въпроси на лингвистиката, тъй като, макар и с различна скорост, класовете и нивата се пренареждат, а това е свързано с цялостната организация на видовете значения в езика. От друга страна, лингвистиката не разполага с адекватно определение на понятието „значение“ и не го разграничава прецизно от „смисъл“.
Стефана Димитрова приема превърналата се в аксиома теза на Н. Д. Арутюнова – семантиката е по-силна от граматиката, а прагматиката от семантиката, и нарича авторката на тази аксиома най-големия майстор на интерпретацията, показал процеса на референция, или как езиковите единици се „прикачват“ към действителността. Изведено е и постижението на Г. А. Золотова с втори синтактичен план, макар със синтаксиса на руския език да са се занимавали много автори.
Ненадминатата Т. М. Николаева признава за съществуващо средоточие между партикулната теория и теорията за антисистемата. Наличието на непарадигматични отношения в езиците поражда сложността на въпроса за произхода на граматичните парадигми, който продължава да бъде сред загадките в лингвистиката. Еднокомпонентната парадигма се подчинява на микроправила, и то в най-редуцирания възможен вариант. Микроправилата са от основните понятия в съвременната лингвистика, всеки език притежава вибриращи зони – задължителен елемент на езиковата система, структурна универсалия на езиковото устройство. От вибриращите зони води началото си действието на антисистемата – тематика, монографично разработена от Стефана Димитрова.
Монографията „Исключения в русском языке“ е резултат от многогодишни занимания с Хипотезата на Сапир и Уорф, а Сапир е абсолютно прав, когато твърди, че няма език, тиранично последователен докрай в граматично отношение, и когато поставя думата изключение в кавички, защото т. нар. изключения са езикови множества, подчиняващи се на микроправила. Понякога такива множества може да се състоят и от една-единствена дума. „Исключения в русском языке“ е полемично озаглавена и в нея се доказва, че изключения в езика няма: фактите, наричани така в практическите граматики, всъщност са елементи на системата. Устойчивостта на езиковите системи е относителна и „изключенията“ са всъщност онези слаби вибриращи звена, в които се пораждат центробежни сили.
Своеобразно е положението, че в Русия, като в никоя друга страна, голяма част от сериозните научни изследвания са написани от представителки на нежния пол, а това потвърждава и защо след като е дошло времето на лингвистиката на дискурсивните думи, на конференция в Поатие е добавено – и на „женската лингвистика“. Диалозите посвещават в комуникацията с Катрин Чвани и Олга Йокояма, с много елитарни лингвисти – руски и като цяло от славянския свят, с американски учени. В сферата на общи и частни теми, анализират класически постановки и нови тенденции.
Разбирането за езика като висш продукт на човешкия мозък и като универсално и основно средство за комуникация формира ядрото на общолингвистичната теория. Нейните основни цели са човечеството да погледне по-надълбоко и по-същностно в своето минало, да разбере какво става в главата на човека, когато говори или разбира речта на другите хора.
„Вселената на езика“ тълкувателски повежда към основни особености в профила на Сосюр и Якобсон и как би изглеждал интелектуалният двубой между тях, ако етапът на работата им съвпадаше, колкото и трудно да е да си ги представим по едно и също време и толкова различни. Виждането на Сосюр е по-херметично затворено в рамките на езиковата система – върху сложността и стройността на системата като система от системи, а на Якобсон – по-разширено, той не оспорва мнението на Сосюр, но не го абсолютизира и търси аналогия с други видове системи. Интегриращ елемент между двамата големи лингвисти е разбирането за ролята на психологическия фактор в езиковата употреба.
Диалозите разтварят писмото на В. А. Звегинцев до Чарлз Грибъл, насочено върху най-ценните Якобсонови идеи. Дихотомиите, на които Сосюр се опира толкова солидно, за Якобсон нямат същата организираща и категоризираща системата роля. И въпреки че Сосюр поставя въпроса за лингвистичната диахрония, Якобсон придава принципно нови черти на историческото езикознание, обвързвайки го с типологическия подход към езиковата реалност. У Якобсон е явна връзката лингвистика – поетика, а това означава, че той постоянно се фокусира върху творческата роля на езика.
За своя учител Стефана Димитрова говори подробно, пренася в атмосферата на неговите лекции, на беседите в дома му, когато тя е аспирант, на филологическата среда в семейството на В. А. Звегинцев, респектиращ с енциклопедизма си на високо международно ниво. Този ерудит формира лингвистичния ѝ светоглед. И единичните факти са факти на системата – важни за езика и за езиковата теория. Усвоява максимата, че измежду всички езикови единици думата има най-съмнителна репутация и изречението е основната единица на езика и речта. Блумфийлдовата дефиниция за думата като минимална свободна форма е приемлива, но за езиците от средноевропейския стандарт, където има статута на глобална единица, но не и за аморфните индиански езици, в които се създава аглутинативно във всеки речев акт.
От Диалозите става ясно, че Хумболт е изпреварил времето си и е останал значително неразбран, върху сложния му език и досега разсъждават водещи немски автори.
Битийността и посесивността най-вероятно са древни колкото и самият език, понеже понятията екзистенция и посесивност съществуват във всяко човешко общество. Концептуализацията и категоризацията са процеси на съзнанието.
Градацията на езиковите функции остава спорна – в зависимост от характера на речевия акт една от функциите заема първа позиция. Комуникативната и когнитивната функция имат прагматично основание и прагматична цел: когнитивната систематизира знанията, а втората ги съобщава. Често срещаното обвързване на когнитивистиката с концептологията буди резерви: когнитивистиката се занимава с връзката език – мислене в процеса на концептуализацията и категоризацията на света, а концептологията, макар и свързана с процеса на концептуализацията, работи предимно с езиковия материал, с фиксирани концепти в определени, а не с менталните процеси.
Езиците по света в своето многообразие дават благодатен материал, за да бъде изучавана историята на човечеството, на човешката личност и на биотичните ѝ особености, сред които стои на първо място устройството и функционирането на човешкия мозък.